Разказ от Николай Бацков, VI клас от ВУИ „Ангел Узунов” – Ракитово, за
който през 2011 г. получава І награда в областния конкурс за младежи, като част
от Националната литературна награда "Милош Зяпков".
Обичайната картинка. Играем с Янко и
Цецко с волейболната топка и в този момент Киро я грабва и със силен шут я
праща между боровете извън игрището. Ухили ми се насреща, защото очакваше да се
развикам, че пак рита топката вместо да играе с ръце.
- Знам, знам, обща е! Но пак ти
казвам, че Теди я даде на мен и аз отговарям за нея. Можеш да играеш и ти, но
защо все риташ? – казах кротко и тонът ми учуди и мен самия. Киро, изненадан от
спокойствието ми, дори зяпна с уста. За да скрие притеснението си хукна без
подкана към боровете, за да донесе топката.
- Вие играйте, аз сега се връщам –
казах на Янко. - Само не ритайте.
После отидох към големия кран до
нашето, училищното НДК, от който изтича вода. Не ми се пиеше, но това бе повод
да се отдалеча. Отпих глътка направо от бълбукащия кран, наплисках си лицето и
се облегнах на близкото дърво. Тук миналата година бате Гошо беше направил
пейка, но децата я счупиха. Сега стърчат само пироните от бора, за който беше
захваната.
Загледах се към дърветата в двора на
училището и около него. Нашето училище си е направо в гората. Даже оградата,
поставена между дърветата, изглежда странно. Тихо е, само няколко птички се
надпяват. Сигурно са славеи, толкова сладко пеят... Снегът токущо се е стопил и
наоколо е мокро. Между храстите надзъртат сини минзухари и кукуряги. Идва
пролет. А може би вече е дошла...
Изведнъж мисълта ми отлетя назад.
Онзи ден подарих букетче минзухари на Яна. И тя като мен е от София. Там няма
минзухари. Сигурно много се зарадва, защото пъстрите й очи станаха по-големи и
заблестяха. Усмихна се, прегърна ме и тръгнахме заедно с други деца на разходка
към Кърджалийския лагер в гората. Аз съм малък и стигам едва до кръста й, но
какво от това? Щом сме приятели сме еднакви, даже на ръст...
Чуден беше този неделен ден! Два-три
дни преди това разбрахме, че ще идват от Фондацията „Изкуството да живееш” и ги
чакахме. Момчетата питаха преди всичко за Яна и бате Румен, за бате Милен. Бате
Милен не дойде, а Асен Големия се залепи по пътя за бате Румен. Другите от фондацията
бяха нови и не ги познавах. Но Яна беше тук и аз бях доволен! Показах й
кученцата. Усмихна се, намести очилата, погали ги. Много я обичах в този
момент! В този момент и тя беше на 13, също като мен! Възпитателите се сърдят,
когато пипаме кученцата, но не и Яна... Е, тя сигурно няма да забрави след това
да се измие със сапун...
В този момент Киро и Янко завикаха
да се връщам на игрището.
-
Ей, Ники. Да
не искаш да изпиеш всичката вода? – извика Киро.
-
Спираш иглята!
– завика Янко с неговото малко странно „р”, което звучи
като
„л”.
-
Идвам, идвам!
Вие играйте – отговорих вяло.
Какво ми става днес? Така се чувствам,
когато звъня по училищния телефон на майка ми и тя не отговаря, защото все е
заета... Е, днес е различно. Мисълта ми все лети назад и връща споменът за Яна.
Тя и Теди, и другите, бяха дошли специално от София, за да ни донесат подаръци
и да поиграят с нас. Щом й казах на Теди, че топката ми харесва, тя се усмихна
и ми я подари.
-
Топката е за
вас, Ники. Ти ще отговаряш за нея, но искам и другите да играят – каза Теди.
Друг път правим упражнения във физкултурния
салон на училището, но в неделя отидохме на площадката на Кърджалийския лагер. Незабравим
ден! Слънчево и топло, тревата започва да зеленее, птичките пеят. Истинска
пролет, нищо че тук-таме под дърветата още имаше сняг. И най-хубавото бе, че
докато изминем тези два и половина километра до лагера си говорихме с Яна. Ще
попитате, за какво толкова си говорихме? И аз не знам. За живота, за
приятелството... Тези разговори обикновено са ми досадни. Господинът понякога
иска да си говорим така. Но Яна е друго нещо. Тя е приятел. До този момент си
мислих, че с приятелите е най-хубаво, когато правиш лудории. Не знаех, че можеш
просто да си говориш и да се разхождаш. Друг път ядосвам госодина, защото не
вървя с групата, а тичам през гората. През този чуден неделен ден даже и той
беше доволен и видях как поглежда възхитен към Яна. Беше направила това, което
той не може. Беше ме накарала да ходя кротко по пътя и да разговарям спокойно.
А тя, без да забелязва възхищението, което предизвиква, вървеше по пътя със своята
танцуваща походка и хубавият й смях се носеше наоколо...
Играхме дълго. Даже забравихме за обяда. На
тези игри децата им казват „сол-хъм”, което означавало „поздрав към слънцето”.
Този път ги изпълнявахме сред природата и видях, че Яна, Теди, бате Румен и
другите от фондацията са доволни и щастливи. Но на мен упражненията от „йога за
двама” и някои други ми бяха малко скучни. Най-ми хареса играта „Познай
лидера”. Заставаш настрани с гръб към другите, а те се подреждат в кръг. Не
гледаш, докато си изберат лидер, който показва разни движения: подскоци,
пляскания, муцунки, танц, даже клякания и лицеви опори. Лидерът показва,
другите повтарят. Той обикновено показва, докато си в средата на кръга, с гръб
към него. После всички подскачат или правят едно и също и няма как да познаеш
кой е започнал пръв. Но аз познах! Наблюдателен съм и знам кое момче какви
характени движения прави. Като видях, че всички се кривят като маймуни вече
знаех, че това е Стефан. Бяха го избрали за лидер, но той си е маймунка! После
и други момчета познаха лидера, но аз бях пръв!
-
Ники, идвай.
Кильо каза, че ако не дойдеш веднага ще лита топката! – извика Янко. Гласът му
стигда до мен, сякаш идваше от много далеч. А е на двайсетина метра...
-
Идвам де!
Какво си се развикал? Той Киро без това само знае да рита, а уж е във
волейболния отбор на училището! – отговорих.
Потопих ръка във водата. Усетих хлада и
сякаш започнах да се събуждам. Образът на Яна избледня, но още чувствах ръката
й върху рамото си. Какво толкоз? Аз съм на 13 и трябва не да умувам, а да
играя. Отворих очи и пуснах Яна да си върви. Тя сигурно си има и друга работа,
няма само да се занимава с мен. Но бях спокоен. Яна е приятел и щом ми
потрябва, веднага ще се отзове. Тя не е заета като майка ми, която няма време
дори да говори с мен по телефона. Обичам майка си, но сега съм щастлив, защото
вече имам и Яна.
Янко ръкомаха и се готви да извика отново.
-
Идвам де,
идвам! – извиках и хукнах към тях.
